Марков Камък, Царев връх и по билото към Благоевград

Цареввръшкият дял и било не са особено популярна туристическа дестинация, въпреки интересните истории свързани с върха, както и мегалитното тракийско светилище в подножието на Царев връх. А нашият план за този преход беше да изходим цялото Цареввръшко било и да минем през всеки един връх по него.

При първото ни изкачване на Царев връх през 2020-та, което съм описал в блога, първо качихме върха и после на връщане се отбихме към тракийското мегалитно светилище наречено Марков Камък. Тъй като сега планът беше да изходим цялото било, то светилището беше първата цел в нашият план.

Срещата ни беше в 7 сутринта, бяхме 5 човека – Аз, Анелия, Михаела, Мира и Веско. Бяхме се уговорили да ни качат с високо проходим джип до където стига черният път. На Бодрост спряхме за по кафе, някои от групата хапнаха малко и вече с джипа ни качиха до мястото където има много дървета Калина (както съм описал в пътеписа от 2020-та, другото име на тези дървета е Офика).

Този път пътеката беше доста по ясно изразена и маркирана, така че от където ни оставиха с джипа до седловината Добро Поле се изкачихме за близо час. Пътеката до там не е стръмна, плавно се движи през гората и е много приятна за ходене. Там се излиза на едни камъни, които се водят част от мегалитното светилище. То такива камъни има пръснати из цялата околност.

Лошото е че маркировката свършва до тук. Към основната част на Марков Камък и Царев връх маркировка почти няма (има поставени каменни пирамидки, но са доста нарядко). Трябва да се гази из хвойната. Та вместо да разчитаме на офлайн картите, които имахме на смартфоните, то решихме да караме по спомен и леко се объркахме. Но след видяхме точно къде се намира светилището и се насочихме към него. Това ни отне още близо час.

Тракийското светилище е впечатляващо, представляват големи камъни които са наредени и дори се образува процеп, през който слънцето се подава по време на изгрева при лятното слънцестоене. Ако искате повече да прочетете, има добре написан материал в Уикипедия: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%8…

След като се помотахме там и поснимахме, беше време да изкачим Царев връх. Този път поехме право нагоре през хвойната, имаше от време на време някакви каменни пирамидки, но като цяло и да е имало пътека, то хвойната беше превзела по-голямата част от нея. На върха сигнахме малко след 11:30 – тъкмо време за обяд.

Духаше силен вътър, а гледни почти нямаше заради силното прахово замърсяване. На няколко метра от колчето на върха има изградено убежище от камъни, настанихме се в него, дори имаше сложени няколко дъски за пейки. Хапнахме, разделихме си една бира, която носеше Веско и направихме по някоя друга снимка както си седим там в каменното убежище.

Когато дойде време да тръгваме, направихме по няколко бързи снимки на самото колче и надпис на Царев връх и потеглихме в западна посока съпроводени от силният вятър. Имахме леко спускане до черният път, който подсича върховете, които щяхме да изкачим днес. Ако бързате надолу, то си следвате пътя. Но нашата цел беше всеки един връх от Цареввръшкото било.

След Царев Връх в западна посока е връх Ризваница (2360м), представлява тревист връх с 2 коти. Сега беше приятно зелен с доста разцъфнали цветя. От западната кота е малко по-стръмно пускането, пак през хвойна докато достигнахме пътят. Отново се отклонихме от пътя и последва стръмно изкачване към Мусов връх (Белчевица, 2261). Там седнахме на едни камъни да си починем и естествено и трите жени в групата бяха пушачки, и не можеха да не запалят цигара на всяка една почивка.

До тук по билото и върховете никакви пътеки, вече от по-ниската кота на Мусов си личеше нещо като път/пътека, по който поехме надолу към поредната седловина и след това кратко изкачване към връх Деризмийца (1876м), последва спускане към едни камъни наречени Китанови Бачии преди отново да започнем изкачване към връх Килеро.

Някъде по средата на краткото изкачване към Килеро си намерихме една дебела сянка под няколко бора и се излегнахме в тревата да изчакаме Анелия и Михаела, които на поредната почивка под Мусов връх останаха да пушат. След като малката ни групичка се събра, изкачихме и последните 100-тина метра до върха. Изненадващо на него имаше оставено българско знаме и надписана табелка. Върхът е висок 1819 метра. Там си направихме поредните общи снимки и поредната почивка. Времето си летеше, а почивките зачестиха, което не беше добре. Водата беше на привършване, но пък знаех къде има чешма, която не е отбелязана на картата.

След Килеро има едно доста стръмно спускане по черен път, който беше супер прашен и след всеки от нас се вдигаше облак черна прах. Вече достигнали най-ниската точка, започнахме поредното изкачване към Преслопа и след това към връх Факиро (1666м). Преслопа е панорамна местност с няколко скалички, а факиро е едно връхче обградено от иглолистна гора, а самият връх е маркиран просто с един синьо оцветен камък.

От него пак започна едно стръмно спускане по черен път, докато не достигнахме разклон с няколко други черни пътища, там нашата посока беше вляво и след около стотина метра е чешмата. Някой беше разбил плочата, но за щастие чешмата си течеше и се насладихме на студената планинска вода.

До следващият връх – Прашка (1365м) вече ходихме в букова гора, едно кратко спасение от нарастващата със спускането жега. Самият връх (силно казано) се наложи леко да заобиколим, че там си пасеше едно стадо овце охранявано от над 10 кучета, добре че пастирът беше наблизо и успокои кучетата.

Малко под върха направихме отново почивка, хапнахме каквото беше останало да се подкрепим преди финалното спускане. Вече беше минало 5 следобед, а имахме още немалко километри. Малко преди една от бистришките махали – Горно Демирево групата ни се раздели. Михаела и Анелия отидоха към селото и се обадиха да дойдат да ги вземат, а ние продължихме надолу по едно бившо вело трасе, наречено Скорпион Трейл.

Само дето по това трасе отдавна не се бяха спускали колоездачи, отделно и бегачи също отдавна не се бяха изкачвали и си беше доста обрасло с високи треви и на места трънки. Та на едно място дори изгубихме пътеката и се наложи да скитосваме из гората докато я намерим. И това всичкото, защото една от жените, които така или иначе не спуснаха пътеката настояваше да се остави една кола долу на чешмата преди Бистрица. Ако си следвахме първоначалният план да ходим по билото до Благоевград нямаше да се набием по тази обрасла пътека.

Та в крайна сметка след това неприятно слизане се спуснахме до река Бистрица, която с кеф преджапахме. Хладната вода много добре се отрази на прегрелите и издрани крака. Часът беше 19:30. Натоварихме се на оставената там кола, и се прибрахме в Благоевград.