Изкачване на Вихрен по Джамджиевият ръб

Връх Вихрен със своите 20914 метра е вторият по-височина в България и най-високият връх в Пирин планина. Маршрутът по Джамджиевият ръб се води за най-трудният и екстремен от туристическите, който може да се мине без осигуровка.

В събота сутринта се събрахме на обичайното ни място за среща, бяхме само 5 човека – Аз, Ачката, Митака, София и Сара. Още не бяхме решили да качваме Вихрен, но имаше идеи за това и може би това беше причината да сме по-малко хора от обичайното. След кратко чудене на къде да хванем, в крайна сметка решихме да изкачим Вихрен по по-тегавият Джамджиев ръб.

Тръгнахме късно и се притеснявахме дали ще може да минем с колата след хижа Бъндерица. Бариерата я нямаше а и след ремонта пътя вече е с две платна до хижа Вихрен, като има уширения за паркиране. Мантинела има само малко преди хижата, така че заварихме доста автомобили наредени покрай пътя и захапващи половината от едното платно. За щастие намерихме една пролука и успяхме да се паркираме недалеч от хижата.

Някъде към 10:00 тръгнахме от хижа Вихрен да изкачваме върха. Сара от Канада я беше страх да мине през Джамджиевият ръб, така че тя реши да се качи по класическият маршрут през Кабата. Там където се разделят пътеките подробно я инструктирахе, но и то имаше доста хора, които се качваха по класическата пътека, така че нямаше шанс да се изгуби. Дадохме ѝ ориентировъчно време около 13:30 среща на върха.

Ние поехме по пътеката, която води към Казаните и от която се отбива пътечката за Джамджиевите скали. Като цяло приятна пътечка за ходене, която постепенно набира височина. Единственото различно от друг път е, че ми изпадна едната пластмасова бутилка от раницата и при падането върху камък се счупи все едно е стъкло, странна работа. Като цяло си носех повече вода, така че този инцидент не ми попречи на очертаващият се страхотен ден.

С Митака бяхме малко по-бързи, та на отбивката за Джамджиевият ръб изчакахме Ачката и Софи да ни настигнат и заедно поехме нагоре по пътечката. Стигнахме първата от скалите и поехме по нея. Финала на първата скала леко го подсякохме, че то без осигуровка е много рисково. (то до сега не съм видял някой да не подсича точно там).

Митака благоразумно реши да не продължава по скалите, та се наложи да му покажа от къде да заобиколи. То има очертана пътечка, която движи вляво от скалите и после се изкачва горе на ръба. Тя е безопасна и много по-бърза от минаването през скалите. Ачката и Софи се зачудиха и те дали да не заобиколят, но в крайна сметка решиха да поемат по екстремният вариант. След като показах на Митко от къде да се качи нагоре се върнах и аз да се кача по Джамджиевите скали.

Като цяло и през скалите не е кой знае колко трудно, има само един не толкова лесен участък, но там има забит клин, на който може да се стъпи. Софи като по-ниска имаше малки затруднения на този участък, но с малко повечко натрупан страх успя да го премине. Там някъде ги задминах двамата и започнах да ги снимам отгоре как се катерят.

Вече бяхме минали по-трудната част, Митака вече ни чакаше горе на ръба. Лека полека откатервайки по скалите стигнахме до него. От там нагоре към връх Вихрен няма нищо сложно, набира се височина сравнително бързо. Направихме една кратка отбивка да им покажа пещерата, която е на 10-тина метра встрани от пътеката.

След това без почивка се изкачихме на върха. По джамджиевият ръб видяхме немалко еделвайси, но още не бяха напълно разцъфнали за разлика от тези по Стара планина, които са на по-ниска надморска височина.

Този път качихме връх Вихрен за 3 часа и 30 минути. Бяхме точно навреме за срещата със Сара, която даже беше подранила с 10-тина минути. Малко преди върха ни настигна едно момче – Божидар, което се оказа че и той е от Благоевград. На върха се снима заедно с нас на общата снимка.

След като се наснимахме седнахме да обедна почивка и да похапнем нещо, да заредим енергия за слизането ни надолу. Решихме да се спуснем по стандартната пътека през Кабата. Слизането от върха до Кабата е меко казано досадно по тези ронливи камъни. Сравнително бързо се спуснахме надолу, а на седловината ни чакаха стадо диви кози, които вече така са свикнали с хората, че не бягат и се оставят да бъдат снимани по-отблизо. Имаше и бебета диви козички. Също така на камъните до пътеката видяхме още малко неразцъфнали еделвайси.

Там където пътеката минава над голямото Влахино езеро седнахме да изчакаме другите и най-вече Сара, която спускаше малко по-бавно. След кратка почивка поехме надолу и вече до хижа Вихрен се спуснахме почти без почивка. Бързахме да ударим по една студена бира на хижата.

Тъкмо бяхме седнали да пием по бира и видяхме други познати от Благоевград да пристигат след преход, поканихме ги да седнат при нас. Те този ден бяха направили преход до връх Синаница. Така и двете групи се събрахме на една маса и да обсъдим бъдещи преходи.

Нашата група реши че имаме нужда от малко релакс, натоварихме се на колата и отидохме на топилото преди село Елешница. Там редувахме топване в горещия минерален басейн с влизане в по-студената река Места. Около час релакс там и стана време за прибиране в Благоевград, прибрахме се тъкмо навреме преди да се е смрачило напълно.